Тази голяма тайна е наистина тайна. Тя не е премълчавана, нито укривана. Слабата разпространеност на сведенията по събитията, предхождащи 681 г. и така нареченото официално признаване на българската държава с българо-византийския договор от пролетта на 681 г., се дължи главно на два фактора. Първият е обичаен особено за ранната ни история - отсъствие на достатъчно писмени извори за това време, което ни принуждава да разчитаме на археологическите проучвания, които поради своята специфика се проточват десетилетия, докато се събере необходимото количество теренен материал, годен за обобщаване. Изглежда, че наближава времето, когато ще бъде достигната критичната маса от находки и обобщенията ще са вече значително по-сигурни.
Археологията има слаби и опосредствени възможности за изследване на политически структури, но въпреки това резултатите вече подсказват тенденция към промяна на досегашните ни възгледи. В този случай тя наистина ще подпомогне постигането на нови изводи. Разширяването на кръга от източници при издирване на нови писмени извори набира скорост в последните десетилетия. Рано или късно ще се стигне до откриване на нови писмени извори за втората половина на VII в. и тогава нашата голяма тайна ще намери логичното си развитие.
Вторият фактор, задържащ възприемането на опосредствените данни от всички възможни исторически извори е политически и психологически. Странно е, но не специалистите, а политико-историческите разговори в домашна обстановка формират възгледите на значителна част от българите. Този феномен заслужава да се изучи обстойно, не ми се вярва да съществува някъде другаде, но може и да греша. Фаворизирането на прабългарската съставка при изграждането на българската народност има политически корени и винаги точно съответства на политическите възгледи, неизвестно защо.
Историците, които до днес са се занимавали с проблема за основаването на българската държава много съвестно са излагали наличните данни, но винаги са изпитвали панически страх да направят произтичащия от тези данни извод, плащайки дан именно на това формирано по детски спомени "обществено мнение", което всъщност е и доста кресливо.
Нека пак да кажем, че данните, с които засега се разполага, само опосредствено подкрепят тезата, че прабългарите на Аспарух сварват на юг от Дунав едно вече създадено славянско държавно обединение, с което влизат в равнопоставени съюзни отношения през 680 г. Във всички науки често се прилагат опосредствени методи за търсене на истината. Нещо повече, не е далеч времето за изтегляне на действителната година на създаване на българската държава поне с десетилетие-две преди 681 г. с отчитане на времето на съществуване на Дунавска Славиния. Без значение дали някой на маса е чул нещо друго.
* * *
Върволицата от съдбоносни исторически събития от лятото на 680 г. до лятото на 681 г. за нас, българите, винаги ще е равносилна на чудо - чудото на сътворяването на нашата държава. Съсредоточеният прочит на оскъдните извори от втората половина на VII в. и внимателното съпоставяне на данните от съседните области показват, че процесът на създаването на Дунавска България е доста по-дълъг отколкото си го представяме обичайно и започва около или веднага след 660 г. Писмените историческите извори за двете десетилетия до 680 г. са малко, чести са повторенията, някой са фрагментарни или изпълнени с неясноти и недомлъвки, но с помощта на археологическите проучвания сякаш вече е възможно да се представи етническата картина в земите по долното течение на Дунав сравнително точно.
От първата половина на VI в. славянските набези във византийските провинции на Балканите са непрекъснати. Участниците в тези набези разчитат очевидно на добре организирани снабдителни бази отвъд Дунав. Постепенно племената, носители на археологическата Пенковска култура от североизток и носителите на археологическата култура Прага-Корчак от запад-северозапад се превръщат в истинските стопани на полуострова. Византия търпи страховити погроми през 548-549 г., 550-551 г., петте славянски обсади на Солун между 584 и 675-677 г., както и обсадата на самия Цариград през 626 г. "Славянското море", по думите на Константин Багрянородни, залива Балканите, а новите заселници на полуострова, "по-многобройни от пясъка", постепенно усядат в земи с чудесен климат чак до най-южните покрайнини на областта, която през цялото Средновековие ще е известна със славянското си име Морея.
След 660 г. и прабългарите на Аспарух, достигат до Долния Дунав. Под натиска на хазарите заедно с тях се придвижват на юг части от славянското племе севери, познати от сведенията на византийските летописци Теофан Изповедник и патриарх Никифор. Новодошлите сварват днешна Северна България заселена вече от славянски племена, за това са пределно категорични и писмените извори и археологическите данни. Изглежда, че отношенията с тях прабългарите на Аспарух поставят на взаимоизгодна федерална основа още със самото си пристигане, защото "измежду намиращите се там славянски племена" само с "така наречените седем славянски рода" се оформя някакъв военен конфликт, само тях Аспарух "покорил", само те "плащали данък" и били натоварени с охраната на западната граница на новата държава "на юг и запад до Авария", т.е. приблизително по линията на Западна Стара планина. Северите пък били натоварени със задачата да пазят проходите в Източна Стара планина "от предната клисура до Верегава [вероятно Ришкия проход] към източните части", както продължава да ни осведомява Теофан.
В досегашната научна литература са изказвани всички възможни мнения за този изключително важен извор, само без да се обръща нужното внимание на израза "измежду намиращите се там славянски племена". Разсъждаваше се само върху двете имена "седем славянски племена (всъщност по-точното е "седем славянски рода") и "севери", като бе пропускано обикновено указанието, че това очевидно са само част от намиращите се в днешна Северна България и в Добруджа славянски племена. За нас е сигурно, че Теофан всъщност се е изразил възможно най-точно - славянските племена, заварени от Аспарух са няколко без да са ни известни броят и названията на всички тях, с изключение на две - "седем рода" и "севери".
(следва)
Извори
"Аз ще разкрия нещата накратко, понеже има много съвременници, свидетели на истината. Защото един варварски народ [славяните] неизброим изобщо по своето множество, връхлетя върху този богохраним град на солунчаните [през 586 г. по Б. Графенауер, 1955] . . .
Подир това, след оттеглянето на варварите, внезапен глад обзе града и цялата област, защото това множество варвари, равно по брой на пясъка, изпояде най-напред всичко извън града, така че и пръстта на земята облизаха, както е писано. След това, понеже навсякъде се разнесе слух, че градът е превзет, никой от тези, които плуваха с кораби, не се вестяваше тук. И тъй, опасност, равносилна на война, надвисна отново над града, след като той се беше спасил от това бедствие. И почти всички умираха от глад в домовете си и навън . . .
Както знаете, христолюбци, в предишните глави ние разказахме отчасти за славяните, т. е. за така наречения Хацон, и за аварите [т. е. за третото славяно-аварско нападение над Солун през 620 г.]. Разказахме и за това, че те опустошиха почти целия Илирик, а именно провинциите му: двете Панонии, също и двете Дакии, Дардания, Мизия, Превалитана, Родопа и всички други провинции, а още и Тракия и земите при Дългата стена край Цариград, както и останалите градове и селища. Те завлякоха цялото това население в отвъдната земя към Панония, до река Дунав. Главен град на тази провинция някога беше така нареченият Сирмиум [дн. Сремска Митровица]. И тъй, там, както се каза, споменатият хаган [на аварите] настани целия пленен народ, вече като подвластен нему. Именно оттогава те се смесиха с българи, авари, и с останалите племена, родиха им се деца от това смешение и станаха огромен и много голям народ . . .
Хаганът на аварите, като ги смяташе за свой народ, както беше обичай у аварите, постави им за началник Кубер . . ."
Из "Деянията на Димитър Солунски", VII в.
"През тази година [658] император [Констанс (641-668)] се отправил на поход срещу Славиниите, пленил и подчинил много [люде] . . ."
Из "Летопис" на Теофан Изповедник, VIII-IХ в.
Статията е взета от онлайн страниците н вестник " Сега"!
Линк към истинската страница:
http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?sid=2011010600040001201
